На днешния ден, седмица преди най-светлия семеен празник, се случи неочаквано, преждевременно, нечестно и тежко събитие. Бяхме в осми клас, познавахме се едва от няколко месеца и знаехме, че ни предстоят пет години заедно – затова не бързахме. Не бързахме да се сбогуваме до нощта на 13-ти декември, в която едно усмихнато момиче си отиде. По безумен начин – от безумието на български шофьор и може би малшанс. Оттогава тази дума „малшанс” е загнездена в сърцата ни и осакатява душите ни, защото всеки заслужава шанса да живее. 

Детските ни умове не можеха да се примирят със случващото се. Усетихме ступора, мълчанието, което ни обзе, мисълта, че оставаме тук, но с болката и тежестта от случилото се. Али вече не е сред нас, но липсата на слънчевото момиче ще остане завинаги тук – в сърцата и сетивата ни. Искаме да не беше се случвало, и макар да казват, че там горе е по-добрият свят, искахме заедно да посрещнем нашето пълнолетие, с усмивка да кажем „довиждане” на училището, което ни събра, с надежда и очакване да се обърнем към новите предизвикателства в живота. 

Така и до днес. Един празен чин стои и я чака – нашата Али. Никога няма да я забравим! 

12.е клас